Казваме, че приказките на Андерсен са за деца. И това е вярно. Защото те вземат цветовете си от детството. От неговата чистота, доверчивост и способност да се удивлява. Но никога не остават само там.

Детето вижда русалката, войничето, лебеда. Възрастният вижда самотата, любовта, различността, избора да останеш добър, дори когато светът не е.

Затова се връщаме към тези истории. Не от носталгия, а защото между страниците им все още живее онази част от нас, която не е пораснала докрай.

Днес си спомняме за Ханс Кристиан Андерсен с благодарност. За това, че ни остави приказки, които ни напомнят, че крехкостта не е слабост, че надеждата не е наивност и че добротата е една от най-тихите сили на човека.

И може би именно това е най-голямото чудо на всяка истинска приказка – когато я затворим, тя да ни връща не към себе си, а към живота, който Ханс Кристиан Андерсен нарича „най-прекрасната приказка“.