„- Е, надигра ме – признавам! – рече засрамено противницата му и скри лицето си в ръце. Навалицата отново весело зашумя. – Облога, облога да се изпълни! – завикаха някои и почнаха да подкачат Христина.
Тя дигна глава и почти през сълзи отговори: – Що? Аз стоя на думата си!
Шумът утихна. Тия думи бяха толкова смели! – Да, аз стоя на думата си! – повтори твърдо тя, като се обърна към Лазар Дъбака. – Истина ли? – поиска повторно да чуе той. – Истина! — рече твърдо тя.
Дъбакът пристъпи при нея и пред всички завърза златния наниз на шията ѝ. – Тогава да те заведа у дома. – Заведи ме! – рече тя, като го улови за ръката.
Лазар се усмихна и я поведе надолу към селото. Навалицата зашумя весело по тях и ги последва. – Ей, Дъбак, ами ветрената мелница? – викна дядо Корчан след тях. – Аз си намерих друга! – отговори весело Дъбакът.
Глухият старец се засмя така сърдечно, че лулата падна от устата му…“