„… Какво представлява времето? Една тайна – нереална и всемогъща. Една предпоставка за света на явленията, едно движение, свързано и смесено със съществуванието на телата в пространството и с тяхното движение. Но щеше ли да има време, ако нямаше движение? Щеше ли да има движение, ако нямаше време? Питай си ти! Е ли времето функция на пространството? Или обратното? Или двете са едно и също? Питай си, питай! Времето е дейно, с глаголна природа е, то тече. А от това какво произтича? Промяна! Сега не е тогава, тук не е там, защото между едното и другото има движение...“
Из „Вълшебната планина“ Томас Ман
На 12 август 1955 г., близо до Цюрих, Швейцария този свят напуска немският писател и есеист Томас Ман, чиито ранни романи – „Буденброкови” /1900 г./, „Смърт във Венеция /1912 г./ и Вълшебната планина /1924г./ са му донесли Нобелова награда за литература през 1929 г.
Ранните му разкази, отразяват естетизма на 1890-те години, като им е придадена дълбочината от влиянието на философите Шопенхауер, Ницше, както и от композитора Вагнер. Разказите на Ман разглеждат проблемите на твореца, който в своята отдаденост на формата оспорва безсмислието на съществуването, антитеза, която Ман разширява до тази между духа и живота. В същото време в творчеството му се появява известна носталгия към обикновения, безпроблемен живот.
Тази амбивалентност намира пълен израз в първия му роман „Буденброкови”, в който преживяването на трансценденталните реалности по музиката на Вагнер, включващ сблъсъка между поколенията с тяхната виталност и остарелите семейни добродетели.
В романа „Вълшебната планина“, Томас Ман изразява една пова позиция, разкрита чрез израстването на младия инженер, Ханс Касторп, който изоставя съблазните на „практическия” живот, за да прогледне в болестта, да погледне навътре в себе си и смъртта. Санаториумът се превръща в духовно отражение на възможностите и опасностите на реалния свят, определено от автора като „… отхвърляне на много опасни симпатии, очарование и изкушение, към които европейската душа е била склонна…“. В това велико произведение Ман формулира със забележителна проницателност съдбовните избори, пред които е изправено съвремието.
Томас Ман се нарежда сред най-великите световни романисти на 20-ти век. Творбите му са придобили статут на класика както в Германия, така и извън нея. Неговите фино структурирани романи и по-къси разкази представляват упорито и въображаемо изследване на природата на западната култура, в която натрапчивото съзнание за нейната несигурност и заплаха от разпадане е балансирано от оценката и нежната загриженост за нейните духовни постижения – връзката на мисълта с реалността, връзката на художника с обществото, сложността на реалността и времето, съблазните на духовността, ерос и смърт.
