Събития

Поетична вечер по повод 60 години от рождението на Петя Дубарова

 

ИЗПОВЕД

/след родителската среща/

 

Защо? От мен ли пак ти се оплака.

Но как? Та аз не пея вече в час.

Дори звънеца трепетно не чакам –

мълча и слушам. Мамо, вярвай, аз

 

през този срок съвсем не се разсмивам

във час, когато другите мълчат.

Не съм необуздана, бурна, дива

дори и в събота. Но някой път

 

така ми се приисква да избягам

от всички тези думи и числа

и вятър на гърба ми длан да слага,

да тичам с автобусни колела.

 

Тогава аз забравям за урока

и моите разтворени очи

се пълнят мигом с хиляди посоки…

Класът урока слуша и мълчи.

 

В такива часове аз тихо бликам

най-искрените свои стихове,

но чуя ли, че името ми викът,

ги скривам като малки грехове

 

в очите си. Как хубаво, горещо

е с тяхната червена светлина!

Но днеска – след родителската среща,

те всички се превръщат във вина.

 

МИСЛИ В ЧАС

Омръзна ми да бъда все послушна –

да слушам и мълча, да бъда в час

и само химикалът ми да шушне

по бели листи със мастилен глас.

 

Омръзна ми контролни да ме дебнат,

а после в мисълта ми да тежат,

да бъда груба, нервна и враждебна

дори и с мама някой път.

 

Омръзна ми да бъда черно-синя,

в престилка като прилеп – с нощен цвят,

и с чувството на грешна монахиня

да нося в себе си мечта за свят

 

тъй пъстър, както всъщност е дъха ми

в момичешката своя дълбина.

Гимназията всекиго измами,

от всеки взе по капка светлина…

 

Разбирам, че съм зла, неблагодарна…

Но блика пак звънецът сив мажор.

Той идва срещу мен самоуверен

да продължиме вечния си спор.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.