Днес светлината е по-мека, въздухът носи обещание, а в погледите на хората проблясва нещо недоизказано, като шепот, който не очаква отговор, а само тиха близост и разбиране..

Едната е Пресвета Богородица – майката на Спасителя, а другата е майката на Христо Ботев

Две жени, разделени от хилядолетия, но сродени в неизмеримата любов към своя син. Две молитви – различни по време, еднакви по сила. Две души, които говорят с Бога по начин, който никой друг не умее, а именно с обич, която не поставя условия и която не се пречупва от страха. Те не се познават, но се докосват и то в пространството на молитвата. Не в историята, а във вечността.

Днес на Връбница, ние почитаме влизането на Христос в Йерусалим. Но по-дълбоко в този ден, в тънката му тъкан, се крие нещо още по-свято – молитвата на майката. Невидимата нишка, която свързва Божията майка с всяка майка по света. Онази молитва, която не умира с времето, а става по-силна в болката. Онази, която събира света, когато всичко останало се разпада.

И днес тя отново звучи. В тишината на един храм, в сянката на една снимка, в дъха на една въздишка. А, може би майчината молитвата звучи така: