Тази вечер библиотеката дишаше различно…

Майките бяха главните героини, но не на сцена и не зад микрофон, а там, в най-тихите ъгли на сърцата ни. В онези невидими пространства, в които още ухае на неделна закуска и топъл хляб, на чиста покривка, изгладена с любов и на ръце, които те галят не поради повод, а просто защото си техният свят!

А, знаете ли, че понякога болката може да накара човек още по- добре да рисува? Защото тя седи до теб, невидима и те държи за рамото така, както някога мама го е правила без думи, без въпроси, само с любов.

Майсторът художник говореше тихо, с онази мекота, с която човек разказва за нещо скъпо и неназовимо. Гласът му не назидаваше, а сякаш галеше, като стара мелодия, която те връща у дома, в кухнята при нея.

Тази вечер никой не търсеше съвършенство в цветовете. Всички търсеха нея – майката. Онази, която остава, дори когато си й затворил вратата. Която те обича, дори когато мълчиш. Тя е с теб, както в тихата празна стая, така и в победата.