Там далеч, далеч в Бургас…

Мислех си с пътуващ глас

че съм сам — и вечен.

Лъжех — а не знаех аз —

че съм — малък и далечен.

Как да знам че съм пиян

аз от дъжд и песен,

дъжд със вкус на океан

и на път чудесен.

Как да знам че съм щастлив

в тоя стръмен пясък.

Аз не вярвах, че съм жив,

а бях жив — до блясък.

Бях по-жив от кратък вик

на делфин — и гларус.

Цял — във техния език,

старт, печал и радост…

Там далеч, далеч в Бургас,

там от зимен пясък,

аз изграждам своя глас —

острият му блясък…“