Между думите и усамотението: Емили Дикинсън… 195 години от нейното рождение

„…. До края истината казвай, ала не направо –
обходите успяват
Внезапната откритост за немощната ни Възхита
непоносимо засиява
Тъй както нежно обяснената Светкавица
Децата срещат леко
да блясва Истината постепенно, инак
ще ослепее всеки…„

Емили Дикинсън е родена на 10 декември 1830 г. в заможно и уважавано семейство и прекарва почти целия си живот в малкото градче Амхърст, Масачузетс. В колежа, основан от дядо й, изучава литература, езици, ботаника, история и философия… знания, които по-късно ще се превърнат в тъкан на поезията й.

Пише безброй писма, поддържа оживена кореспонденция и създава стотици стихове, в които цветята и градината заемат особено място.

След 1860 г. става най-продуктивна, но и най-удалечена от света, поради което остава у дома си, разговаря с гостите през вратата и намира в усамотението „… авантюра за живот, по-реален от външния…“. Мила и щедра, тя често подарява малки пакети със сладкиши, цветя и стихове и се грижи за децата на брат си.

Приживе публикува по-малко от дузина стихотворения. Истинският живот на нейната поезия започва едва след смъртта й… през десетки издания, критики и преоткривания. Емили Дикинсън отрича славата, вярвайки, че външният успех отнема от духовното. И може би точно затова със своята тиха сила и неповторим вътрешен свят, тя остава една от най-мистериозните и обичани фигури в световната литература.

„… Плачът е нещо незначително –

въздишката е нещо дребно.

Но от товара им натрупан

човек умира постепенно…“