Приказките на Ангел Каралийчев започват някъде в нас. С една житена питка, която се търкулва по пътя. С едно гущерче, което ни поверява безценното си камъче.

И разбира се с Ането и Тошко Африкански, с които порасваме без да усетим как се превръщат в част от самите нас.

В неговия свят годините се даряват, най-скъпоценният подарък не се купува, а най-тежкото имане не тежи в ръцете. Там има Съкровищница, в която винаги се намира още нещо. Силян Щърка. Умница-хубавица. Султанка-мълчанка. И една цяла България – от ралото до хляба, от историята до приказката, от камбаните на свободата до онова тихо място, където човек остава сам със себе си.

И колкото повече вървим из този свят, толкова по-малко ни се иска да излизаме от него. Може би защото някъде там, сред старите къщи, орехите, щъркеловите гнезда и приказните герои, сме оставили нещо свое. Нещо, което Каралийчев ни помага да намерим отново. Детството. Тишината. Онзи свят, в който доброто има лице, чудото може да се случи, а най-скъпоценното не винаги е онова, което блести.

Точно на днешния ден, 21 август, е роден големият български разказвач Ангел Каралийчев.

Когато отворим неговите книги, не просто си спомняме приказките. Спомняме си себе си – такива, каквито сме били преди да забързаме. Връщаме се там, където още умеем да се учудваме. Където вярваме на доброто. Където една житена питка може да ни поведе по целия свят.