138 години от рождението на поета, увековечил любовта към майката и загинал за свободна България

През 1904 г. семейството отива да живее в София, където бъдещият поет завършва I-ва Мъжка гимназия. Срещата му с представители на интелигенцията предопределя творческия му път и го свързва завинаги с поезията. Сериозните изяви на Дебелянов на литературното поприще започват през 1906 – 1907 г., когато неговите стихотворения се появяват в списаанията „Съвременност“ и „Българска сбирка“. През 1913 година във вестник „Смях“, е публикувана елегията „Аз искам да те помня все така…“ посветена на учителката Мария Василева.

С избухването на Първата световна война, Дебелянов заминава на Южния фронт като доброволец. Малко преди да тръгне на война, той отива в Копривщица за да види, както се оказва, за последен път бащината къща. До последните часове, преди да бъде прострелян смъртоносно, поетът не спира да твори и написва творбите. „Сиротна песен“ и „Един убит“.

Поезията на Димчо Дебелянов остава за поколенията, надвивайки войни и смърт.

Цана Илиева Стайчина – майката на поета, все още го чака пред къщата в Копривщица…

“… Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха –

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печелен странник,

напразно спомнил майка и родина!..”

сп. „Смях“, г. II, бр. 64 от 19. 08. 1912 г.