Димчо Дебелянов е един от най-нежните и любими български поети. Той е роден на 28 март 1886 г. в китното възрожденско градче Копривщица. Неговото рождено име е Динчо, но в литературната ни история остава като Димчо.
Едва деветгодишен, Дебелянов губи баща си и семейството му се премества в Пловдив. Там в гимназията, той пише първи си стихове.
През 1904 г. семейството отива да живее в София, където бъдещият поет завършва I-ва Мъжка гимназия. Срещата му с представители на интелигенцията предопределя творческия му път и го свързва завинаги с поезията. Сериозните изяви на Дебелянов на литературното поприще започват през 1906 – 1907 г., когато неговите стихотворения се появяват в списаанията „Съвременност“ и „Българска сбирка“. През 1913 година във вестник „Смях“, е публикувана елегията „Аз искам да те помня все така…“, посветена на учителката Мария Василева:
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
….
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим…
С избухването на Първата световна война, Дебелянов заминава на Южния фронт като доброволец. Малко преди да тръгне на война, той отива в Копривщица за да види, както се оказва, за последен път бащината къща. До последните часове, преди да бъде прострелян смъртоносно, поетът не спира да твори и написва творбите. „Сиротна песен“ и „Един убит“:
Поезията на Димчо Дебелянов остава за поколенията, надвивайки войни и смърт. Неговата майка Цана Илиева Стайчина, все така ще го чака пред къщата в Копривщица, за да изпълни завета на всички майки и да получи признанието на големия творец:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!
сп. „Смях“, г. II, бр. 64 от 19. 08. 1912 г.
