„.. Никога не съм заемал държавна служба. Живял съм само от перото си…“ Асен Разцветников
На 2 ноември се навършват 125 години от рождението на българския поет, писател и преводач Асен Разцветников. Той е смятан за един от най-ярките представители на “септемврийската поезия“ заедно с Гео Милев, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев.
„… Талантът на Разцветников е елмазен. Такъв друг път я се роди, я не… Разцветников ми е приятел, но аз не го браня като приятел, а само се дистанцирам от причиненото на един крехък човек злодеяние. Той — като дарба — наистина е много крехък и аз се терзая от милост към него. Жестокостта е непоносима, но тя е особено мрачна, когато се проявява спрямо един чист талант…“ Илия Бешков
За пръв път печата през 1917 в сп. „Българан“ – стихотворението „Непознатата“ /Спомени от школата/ – 28 октомври, бр. 382, г. VIII с псевдонима Anrie. През 1919 и 1920 г. сътрудничи на списанията „Червен смях“, „Звънар“, „Младеж“, на вестниците „Работнически вестник“, „Звезда“, „Смях и сълзи“. Заедно с Ангел Каралийчев списва рубриката „Прашец от разни цветя“ на в. „Звезда“. Близък приятел е с Христо Смирненски.
Асен Разцветников, както и други автори, е привлечен към литературата за деца от Ран Босилек. Постепенно той се утвърждава като един от най-талантливите поети за деца. Той е редактор /1937–1944 г./ заедно с Лъчезер Станчев, Емил Коралов, Ц. Цветанов на в. „Весела дружина“. Първата книга за деца на Асен Разцветников е „Юнак Гого“ – 1931 г. Още в нея проличава оригиналният, нестандартен почерк на поета в подхода му към темите за деца. Поетът говори за детските желания, за стремежа към лидерство. Разцветников открива света през очите на детето – с необичайния поглед, хумора, нонсенса.
„… Когато Асен Разцветников по литературните четения задаваше гатанки на малките слушатели, в салона наставаше необикновено оживление. Гора от ръце се вдигаше нагоре. Всички бързаха да отговорят. Питал съм се неведнъж: защо децата обичат толкова много гатанките? — Защото те са една хубава гимнастика на мисълта, на ловката мисъл, на бързото досещане. На детето не трябва да се поднася произведението като обелен портокал. Нека му се даде възможност само да се потруди при обелването, да се позамисли, да се добере до извода и да изпита радостта на откритието…“ Ангел Каралийчев
„… Бяла, бяла лехица
с черна, черна пшеница,
жънеме я с очите,
мелиме я с главите
и с погача богата
храниме си душата.
Що е то?
Книгата…“
„… Рано стана Мързелана Гана — тъмно беше още под юргана.
Докато си огънец запали, Слънчо ми се дигна пет копрали; докато смири свинята гладна, жежка пладня над земята падна.
Шъта Гана, син сукман размята — натопи се да си мий главата. Реса, дърпа, кле и жално дума — че изтърка два товара хума, че почупи гребени три коша, че проля оцет за триста гроша.
Свърши Гана — ах, додето свърши, Слънчо скри се зад зелени върши. Ей от нива дойде дядо Ради и от прага още й се свади:
— Мари, Гано, мари, чумо дърта, кривите ти зъби ще изкъртя. Пак ли цял ден по седенки скита, та не сготви, та не меси пита?
Отговаря Мързелана Гана:
— Само туй ми, Божичко, остана — кой отдето дойде, да се кара и отгоре да ми дума „стара“! Малко ми е, дето отзарана съм търчала морна, запъхтяна!
С тежки менци тичай до чешмата, от не знам къде мъкни дървата, па чупи ги, па подлагай слама, духай, духай, както духат двама… После ставай, тичай за корито — то пък, пусто, от зимъс немито! Тичай във килера чак за хума — ах, да бе ми пратил, Боже, чума!… Ами гребен? — Бърже и за гребен, той нали е най-много потребен… Сядам най-подире да се мия — ха сега изхвърляй пък помия!…
То да взема всичко да разправя, ще ми трябват дълги дни и здраве.
Вече ми се, майчице, доплака, а пък всичко все на мене чака. Аз да пипна, вредом аз да мина — Боже мили, да не съм машина!…“
с дълъг нос
през гората гол и бос.
Тупа крак –
так-так-так,
като същ юнак.
Ходил, ходил, па се спрял,
три кола мухи изял,
тупнал крак,
тръгнал пак –
бре-бре, че юнак!..“
