“… И аз реших да ида при поетите тогава
и там да угася главата си запалена…
Но черните овце живеят настрани от стадото –
Не искат те да ги дои стопанина…”
Борис Христов е поет, писател и сценарист роден през 1945 г. Работил е като учител в Перник през 1971-1972 г., като журналист и редактор в Студия за игрални филми до 1981 г., в литературния алманах „Струма“ и сп. „Феникс“. Дебютът му в литературата е през 1975 г., когато с още двама автори е включен в сборника „Трима млади поети“. Първата му самостоятелна стихосбирка е „Вечерен тромпет“ (1977 г.), която има и второ издание през 1979 г. в тираж от 3200 бройки, нещо немислимо за дебютна стихосбирка по това време. Автор е на стихосбирките „Честен кръст“ (1982 г.), „Крилете на вестителя“ (1991 г.), „Думи върху други думи“ (1992), „Вечерен тромпет. Честен кръст“ (2000 г.), „Поезия“ (2004 г.), на романа „Бащата на яйцето“ (1987 г.), по който Анри Кулев снима едноименния филм, на повестите „Сляпото куче. Долината на обувките“ (1990 г.) и „Смъртни петна“ (1991 г.), на книгите с тристишия „Думи и графити“ (1991 г.), „Черни букви върху черен лист“ (1997 г.), на митографиите „Каменна книга“ (2006 г.), „Книга на мълчанието“ (2008 г.), „Книга от заглавия“ (2008 г.), „Камък и слово“ (2015 г.), на „Спомени за хора, камъни и риби“ и „Стълб от прах. Избрано“ (2015 г.). Съставител на антологиите „Българска лирика“, „Българска народна лирика“ (1994 г.), „Български разкази“, „Народни устни писмена“ (1995 г.), „От изгрев солнце до заник“ (1997 г.) и на смятания за мистификация през 19-и век епос на българо-мохамеданите от Западните Родопи сборник „Веда Словена“ (1997). Автор е на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми, сред които „Корабът“ (1980 г.), „Смъртта на заека“ (1982 г.), „Сънувам музика“ (1983 г.), „Лабиринти“(1984 г.), „Бащата на яйцето“(1991 г.) и др. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Носител на Голямата награда на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ за литература (2000 г.) и на Голямата награда на Литературен клуб „Перото“ (6 ноември 2015 г.), на Националната Вазова награда за 2020 година на община Сопот и Министерство на културата (юли 2020 г.).
През 2010 г. Борис Христов отказва да получи орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен, за който Министерският съвет на 26 май приема решение да му бъде присъден за особено големите му заслуги в областта на културата и изкуството. В открито писмо до Министерския съвет, той посочва, че предложението на правителството за удостояването му с високо държавно отличие противоречи на негово решение, което е взел далеч преди промените в България, да не приема държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната.
В Регионална библиотека „Пейо К. Яворов“ можете да намерите неговите книги, както и други библиотечни материали, свързани с богатото му, уникално творчество.
––-
Смотният човек
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
