„… – Сен Жос ми харесва – игнорира коментара ми Ирис. – Мога да седя до прозореца или на открито през лятото в някой от ресторантите на площада с чаша чай и лаптопа си с часове и да наблюдавам как животът минава. И църквата, чиято форма ми прилича на камбана или средновековна рокля, толкова красива и… достолепна. Каквото и да правя, все живея около площади и църкви в този град. Бог ме държи близо до себе си – засмя се тя. – И тези три улици,
започващи от площада, със своите паралелни реалности. Всъщност това не е вярно, защото Шосе дьо Льовен пресича площада. Както и да е, по-важното е, че ми напомнят за трите пътя в приказките. Тук два от тях продължават по права линия и малко или много се вижда какво предлагат, но средният, средният път, Шосе дьо Льовен, привлича най-много с непредсказуемостта на това, което идва след резкия завой. Понякога ми се иска да бъда като тази улица…
Харесват ми също екзотичните магазини и зарзаватчийниците, ресторантите, атмосферата на другост, тази толкова потентна и жива енергия…
Ирис може да бъде тиха и дискретна, а може и да те залее с впечатленията си, които често звучат като откъси от книга.
Работех в архива, в същия квартал и го харесвах, но не го възприемах по същия начин. Това, което ме интригуваше, беше не толкова изменчивостта на местата в настоящето, а по-скоро развитието им във времето: какви са били, какво са запазили и какво изгубили, в какво са се превърнали. Ако сравните тази част от Шосе дьо Льовен, която Ирис описва така: „спуска се надолу от Маду, за да стане балансирана и отворена на площада, и затворена в себе си и изненадваща, когато го напуска с внезапната извивка като тяло на змия“ със снимка, направена в края на XIX век, ще видите две напълно различни места. Архитектурата и калдъръмените улици оттогава ми напомняха за градове като Прага, Варшава и Будапеща. На снимката, която имаме в архива, от около Първата световна война, са заснети две дами с шапки и дълги рокли, и спретнато момче, облечено по модата на деня, както и други жени в дълги рокли, и мъже с костюми и шапки, разхождащи се на заден план. През петдесетте и
шейсетте години наоколо е имало няколко кабарета и
известни кина, сред които Le Marignan, Le Century и
Cinè Mirano, последното сега е популярен нощен клуб.
Нищо общо със сегашния вид на площада, асфалта,
колите, арабското средище, в което се е превърнал…
Ирина Папанчева, „Брюксел, разголен“, ИК „Знаци“