„… Дори щастието да те позабрави за момент, ти никога не го забравяй…”
На 25-годишна възраст Жак Превер е приет в т.нар. група на сюрреалистите, но три години по-късно „тържествено е изключен“ от нея. През 1932 г. основава театралната „Група Октомври“. Автор е на няколко стихосбирки, сред които „Слова“ (1946), на книгата за деца „Приказки за непослушни деца“ (1947), на сценариите на няколко филма, повечето от които на режисьора Марсел Карне. Сред тях са „Престъплението на мосю Ланж“ (1935) , „Забавна драма“ (1937), „Кеят на мъглите“ (1938), „Денят се ражда“ (1939) , както и филмът „Децата на рая“ (1945), за който е номиниран за награда „Оскар“ за най-добър оригинален сценарий.
По негови стихове са направени 175 записа на вокални изпълнения в периода от 1928 г. до 1972 г., изпълнявани от представители на френския шансон като Ив Монтан, Едит Пиаф, Жак Брел и Жулиет Греко.
Заповядайте, в Регионална библиотека „Пейо К. Яворов“, за да се докоснете до творби на големия френски автор, като тази…
Тази любов
„… Тази любов
Така бурна
Така крехка
Така нежна
И безнадеждна
Тази любов
Хубава като деня
Лоша като времето
Когато лошо е то
Тази любов така истинска
Така красива
Така щастлива
Така игрива
Така осмивана
Трепереща от страх като дете в тъмното
И така сигурна в него
Като мъж спокоен в средата на нощта
Тази любов, която кара другите да се страхуват
Която ги кара да общуват
Която ги кара да пребледняват
Тази любов така търсена
И от нас все чакана
Уловени ранени стъпкани убити отречени забравени
Защото ние сме уловили ранили стъпкали убили отрекли забравили
Тази любов – цялата
Толкова жива все още
Така обляна от слънце
То е твоето
То е моето
То е на лятото
Това нещо винаги ново
Което не се промени
Истинско като дръвче
Потрепващо като птиче
Топло и живо като лято
Ние можем двамата
Да отиваме и да се връщаме
Можем да забравим
И после отново да заспим
Да се събудим страдащи остаряващи
И още да спим
Мечтаейки за смъртта
Да ни пробудят усмивката и смеха
И да се подмладим
Нашата любов остава там
Упорита като глупостта
Жива като желанието
Жестока като паметта
Глупава като съжалението
Нежна като спомена
Студена като мрамора
Красива като деня
Крехка като децата
Гледа ни и се усмихва
И ни говори без да казва нищо
А аз слушам треперейки
И крещя
Викам за теб
Викам за мен
И те умолявам
За теб, за мен и за всички, които се обичат
И са се обичали
Да, викам я
За теб, за мен и всички други
Непознати
Остани там
Там където си
Там, където беше преди
Остани там
Не помръдвай дори
Не си отивай
Ние обичаните
Те забравихме
Но не ни забравяй ти
Нямаме нищо друго освен теб на земята
Не допускай да ни обгърне студа
Много далеч все още
И без значение къде
Покажи ни, че те има
След много време в края на една гора
В гората на спомените
Появи се неочаквана
Хвани ни за ръка
И ни спаси…“