„… – И защо? Ние с теб ли сме най-глупавите хора днес? Кажи ми? Огледай се. Днес всеки има някакво мнение. Всеки знае всичко. А аз – напротив. Аз съм седемдесет и пет, но, признавам си, не знам нищо. – Тя си пое въздух с усилие. – И най-лошото е, че… не знам дали моята дъщеря ще живее. Аз дори не знам… колко й остава. Ще се побъркам вече.
Павел се наведе през масата и я прегърна.
– Ех, мамо… Че кой очаква от теб да знаеш всичко. Ние сме само прашинки в Божиите ръце. Нищо не знаем ние. Но вярваме! Това е нашата сила …“